КАРИКАТУРАТА ИЛИ ХУМОРЪТ !
Мнение посветено на моя прятел Иван Кутузов.
/ Мнението е много лично и неангажиражиращо гореспоменатия велик карикатурист/
Хумористичният художник често улеснява задачата на философа. Той спомага да разберем човешката природа по един приятен начин. Хуморът ни откъсва от дребнавото, от всекидневното; позволява ни, като се надсмиваме дори над себе си, да се взрем по-дълбоко в себе си. Карикатурата, шаржът освобождава духа, разширява кръгозора. Понякога в него се съдържа толкова мъдрост, колкото в една проповед. Една сполучлива политическа карикатура може да замени уводната статия във вестника. Достатъчно е да видим карикатурурите на Иван Кутузов – Кути.
Мъдростта на хумориста се възприема много по-охотно, отколкото мъдростта на философа или проповедника. Защото и възрастните са като децата: не обичат урок. Когато философът говори, все ни се струва, че той проповядва, морализира. А ний предпочитаме да стигнем истините неусетно, като се развличаме...
Хумористичното изображение е преди всичко беззлобно. То се отнася безпристрастно и към добрия и злия, към мъдрия и глупавия. Хумористичното изображение е плод на съпоставяне на идеалния и действителния свят. То не разкрива само забавната, веселата страна на безсмисленото, глупавото, на онова, което излиза вън от установените рамки. Хумор се проявява и към сериозното в живота, или към смешната страна на това, което се представя сериозно. Хуморът може дори да не предизвика смях, както винаги го предизвиква една остроумна фраза, но той действа по-дълбоко и по-продължително.
Като говорим за хумор, не може да не цитираме художника Иван Кутузов - Кути: “ Как ще се възприеме една карикатура зависиси от интелектуалното развитие на самия субект. По-интелектуалният ще подмине с усмивка, а по-първичният ще реагира първично.Едно от предназначенията на политическата и други карикатури е да засегне някого. Тя е с позиция. Нейната цел е не е само да разсмее. Дори да не е смешна, тя представя някакъв поглед върху нещата. По този начин винаги има един засегнат и един удовлетворен.”
В нашия хумор по-често липсва остроумие на фразата, няма търсен ефект. Той възниква неочаквано, несъзнателно и произлиза от обстоятелствата, от най-простия, най-практичния, най-позитивния възглед, изразен по начин, който характеризира лицето. Остроумният израз може да мине от уста на уста, да го припишем на други лица и да го поставим при други обстоятелства - той не губи своето значение. Хумористичният израз напротив, е в повечето случаи свързан с лицето, характерен е само за него. Нашият хумор повечето пъти се изразява при характеризиране, рисуване на забавни и самобитни, по-често симпатични характери. В нашия хумор има здрав смисъл, просто, правдиво чувство.
Също и прякорите, които изобилстват във всичките градове и села, произлизат от хумористичното, понякога и сатирично чувство на народа. Прякорите не са търсени, мъдрувани, обикновено те са свързани с някаква случка, при която остроумен и наблюдателен зрител използва някаква особеност или характерност.
Но, ако хуморът е присъщ на нашия характер и е добил израз и в нашата литература, какво е станало с него, че сега изглеждаме като да сме лишени от чувство за хумор. Околните събития, създаващите се условия безспорно не са спомагали за развитието на хумор у нас. За развиването на хумора е необходим културен и свободен живот. Дълговековните страдания на българския народ, дълговековното потисване на духа са изсушавали източника на освобождаващ смях в българската душа. Ако си спомним, ще видим, че често смехът ни се прелива в плач. Смехът ни не е непринуден, безгрижен, дълбок.
Но когато някой с нас се закачи, дори беззлобно, ний ставаме непоносими. Не можем да търпим закачки, обиждаме се от най-беззлобната шега, дори когато е наистина остроумна. Не проявяваме търпимост в отношенията си с хората и със събитията. Това неспокойствие, липса на душевно равновесие, липса на хумор проявяваме при най-дребната закачка.
И въпреки всичко това, ний, българите, безхуморните, които се смятаме хора на разума, а не на сърцето, сме всъщност повече подчинени на сърцето, отколкото обикновено мислят. Ние владеем това качество, но сме се потрудили да спрем неговото развитие, да го прикрием. Младите народи са като децата, които искат да минат за възрастни. В душата си са още деца, а мръщят лица и си дават вид на много сериозни, на по-сериозни, отколкото са дори възрастните. Така и ние, късно застанали в семейството на културните народи, за да не предизвикаме снизходително отнасяне от по старите, побързахме да си дадем прекалено сериозен вид и пренебрегнахме развитието на хумора.
Обикновено смятаме, че едно по-голямо дарование не заслужава да бъде посветено само на хумористичното. Затова повечето съвременни хумористични творби у нас, малки и по-големи, са случайни, делнични, а не плод на едно систематично развитие на дарбата. А за да се изрази хумор в художествена форма не е работа на шега.
За да бъде авторът духовит, хумористичен, остроумен, необходими са му толкова качества, колкото и за да бъде мъдър. Не всичко, което предизвиква плач, е трагично, както не всичко, което предизвиква смях, е хумористично.
Не всяка написана страница е художествено произведение, нито всяка шега е изкуство. Ала когато шегата се превърне в истинско изкуство, не можем тъй лесно решим дали трагичното или комичното е по-голямо изкуство. Но трябва дарбата за хумористичното да бъде голяма и напълно развита, за да почнем да вярваме, че и хуморът има дълбочина и художествена стойност.
Ние не ценим достатъчно оптимистите в живота. Скептиците, напротив, ценим много повече, а оптимистите наричаме “наивници”. Така в изкуството смятаме, че е много по-ценно да бъдеш патетичен в своите произведения, да си изразител на трагизъм, отколкото да “разсмиваш”. И дори всеки несполучлив опит да се разрешават “конфликти”, “душевни борби” сме готови да приемем за сериозно художествено произведение. А на сполученото хумористично произведение не отдаваме художествена цена. Забравяме, че както в живота оптимистът е по-голям творец от скептика, така в изкуството художественото хумористично произведение може да постигне по-висока задача, отколкото тази, която му се приписва обикновено: да развеселява.
Хуморът е верен на живота. Затова хумор не трябва непременно да търсим проявен само в литературата или още по-специално в комедията. Може да имаме хумор в отношенията си към хората, събитията, към живота. Може някой никога да не е написал нито един хумористичен ред и пак да притежава чувство за хумор, което ще се изрази в неговия мироглед. Хуморът не се нуждае като остроумието от публика. Хуморът може да бъде само едно лично задоволство.
